Наближава един от най-обичаните български празници 1-ви март! Тъй като тогава е родена моята прекрасна майка, а и от малка много обичам цялата еуфория покрай Баба Марта и разменянето на мартенички, реших тази година да изработя специална колекция ръчно изработени мартенички за вас, мили дами! Вдъхновението се разгърна в магическа история за Баба Марта, която нарекох:
…Притча за създаването на първата мартеничка…
Високо в планината, където снеговете греят като сребро под зимното слънце, а ветровете пеят древни песни сред върховете, в малка, скътана къщичка живеела Баба Марта. Силна и могъща била тя, стара колкото времето, но никой не можел да каже с точност възрастта ѝ. Нейният нрав бил променлив като пролетното небе – ту сияела с топла усмивка, ту се мръщела и изпращала ледени вихри из планините.
Хората от околните села я уважавали и дори се страхували от нея, защото знаели, че с един замах на ръката си можела да покани слънцето или да повика буря. Разказвали си истории как с ведро настроение стопявала снеговете и будела цветята, но ако някой я разгневял, студени ветрове връхлитали полята и зимата се задържала по-дълго от обичайното. Старците в селата предупреждавали младите да бъдат внимателни с думите си през март, за да не разгневят Баба Марта и да не усетят гнева ѝ върху домовете и реколтата си.
Един ден Рада – млада невяста от малко селце в подножието на планината, извела овцете си на паша. Времето било прекрасно – небето се простирало високо и безкрайно, като синьо кадифе, а слънцето сипело златни лъчи върху свежата, ухаеща на билки земя. Лекият ветрец гальовно рошел косите на младата жена, носейки сладкия аромат на цъфнали дръвчета. Птиците пеели весело по клоните, а далечни звънчета на стадо се сливали в мелодия с природата. Рада решила да се качи малко по-нагоре в планината и да се наслади на този хубав пролетен ден. Докато вървяла по тучната поляна, погледът ѝ попаднал върху група млади моми, които били насядали в кръг под сянката на разлистена дъбова гора. Те весело разговаряли и се смеели, а от време на време някоя от тях се прекръствала, сякаш от страх. Рада ги познавала, защото те били от нейното село и заинтригувана, решила да се приближи и да чуе за какво си говорят.
– Казват, че Баба Марта може с един поглед да смени времето – заговорила Ирина – една от девойките, навеждайки се леко напред.
– Да, а пък старата баба Иванка от нашето село разказваше, че веднъж, когато един овчар не ѝ се поклонил, баба Марта повикала такъв студ, че реката замръзнала за миг! – добавила друга девойка, потръпвайки леко.
Младите жени говорели, че баба Марта владеела ветровете и можела с един поглед да смени времето. Някои твърдели, че е виждана да разговаря дори със самото слънце.
– Глупости! – засмяла се Рада, присъединявайки се към тях. – Изобщо не вярвам на тези истории. Това са само бабини деветини. Какво може да направи една старица? Сигурно само приказките я изкарват такава велика!
Жените наоколо замлъкнали и се спогледали неспокойно. Те знаели, че думите на човек могат да стигнат далеч, особено когато са казани без уважение. И наистина – думите на невястата се понесли нагоре, носени от шепота на вятъра, и достигнали до ушите на Баба Марта. Очите на старата жена пламнали, а веждите ѝ се смръщили като надвиснали буреносни облаци. Вятърът около къщичката ѝ внезапно забушувал по-силно, сухите клони на старите дървета изпращели, сякаш шепнели предупреждение.
На поляната, момите, изплашени от неуважителните думи на Рада към баба Марта, бързо се изправили, прибрали нещата си и казали, че е време да се връщат в селото, сякаш усещали, че предстои нещо лошо. Постепенно и останалите моми си тръгнали, оставяйки невястата сама.
Малко по-късно Рада също решила да тръгне надолу, но докато крачела по познатата пътека, усетила как въздухът наоколо натежава. Вятърът постепенно стихвал, сякаш дишането на самата планина било спряло. Тишината се сгъстявала, ставала толкова дълбока, че Рада можела да чуе собственото си дишане. И тогава неочаквано, изведнъж, над планината се спуснала гъста, сива мъгла. Тя се сгъстявала с всяка изминала секунда, като поглъщала всяка следа от пътя. Небето, допреди миг ведро и синьо, сега било скрито зад мрачни облаци, които се събирали на хоризонта, а светът около невястата започнал да изглежда чужд и призрачен.
Рада ускорила крачката си, но всяка стъпка я водела в кръг. Внезапно, вятърът се усилил в свирепа виелица. Сняг и ледени стърготини започнали да брулят лицето ѝ, а бурята се извивала над нея и я обвивала като в капан. Усетила как страхът започва да пропълзява в гърдите ѝ. Тя се опитала да извика, но звукът ѝ се загубил сред вятъра, а очите ѝ започнали да се пълнят със сълзи. Останала сама, изгубена сред сенките на планината, погълната от бурята, тя горчиво заплакала.
Когато жените се върнали в селото, навсякъде вече се стъмвало, а вятърът, който преди бил лек и нежен, сега се усилвал и носел студени повеи от планината. Хората започнали да прибират добитъка и да палят огнищата в домовете си, но една къща останала тъмна и притихнала – тази на Рада и Станимир.
Станимир и Рада били женени отскоро, но любовта им била силна като вековен дъб. Още преди няколко дни младият мъж започнал да ѝ подготвя малък подарък – нещо, което да ѝ даде, когато настъпи пролетта. Баба му някога му била разказвала за стар обичай – когато зимата отстъпвала пред първите слънчеви лъчи, момък подарявал на своята любима нещо, което да я пази от зли сили и да ѝ носи здраве.
В една тиха вечер, когато огънят в огнището пукал спокойно, Станимир седнал до масата в малката им къща и започнал да плете от тънки червени и бели нишки гривна – преплетени заедно като техните съдби. Червеното – като огъня в сърцето му, като залезите, които обичали да гледат заедно. Бялото – като чистотата на чувствата им, като първия сняг по планинските върхове. Искал да ѝ го подари в първия ден на март, когато зимата започва да отстъпва, но съдбата била решила друго.
И тази вечер младият мъж седял и чакал жена си да се прибере, но с всяка изминала минута тревогата му растяла. Обикновено тя се връщала привечер, когато първите сенки лягали върху полята, но сега я нямало. Когато отворил вратата и излязъл навън, за да се огледа, видял група жени, които бързали към домовете си, шепнейки нещо разтревожено.
– Къде е Рада? – попитал ги той, усещайки студена тръпка по гърба си.
Жените се спогледали мълчаливо, преди една от тях да пристъпи напред. Рада… не слезе с нас… – промълвила Севда. – Остана сама горе.
– Как така сама? – попитал Станимир с пресъхнало гърло.
Жените отново си разменили неспокойни погледи и най-възрастната от тях – Веселина, пристъпила напред.
– Тя… – замълчала за миг, преди да продължи. – Рада рече думи за Баба Марта… думи, дето не биваше да изрича. Вятърът чу…вдигна се страшна буря, темна мъгла падна в планината и сигурно нещо лошо е застигнало Рада. Това е наказанието на баба Марта за лошите думи, които тя изрече за нея.
Чувайки разказа на момите, кръвта на Станимир застинала. Сърцето му се свило от тревога.
– Тръгвам да я търся!
Няколко от мъжете в селото, които били там и чули какво се с случило, предложили да му помогнат, защото знаели, че нощем планината не прощава на никого.
– Ще вземем факли и ще я потърсим заедно – казал старият овчар на селото. – В такава буря човек лесно губи пътя.
Докато другите мъже се подготвяли за търсенето, Станимир изтичал в дома им, отворил раклата и от там извадил малката дървена кутийка, в която била гривната, подарък за Рада. Той я стиснал силно в дланите си.
– Нека този дар не е само за любовта, а и за прошката… – прошепнал си той.
Отворил кутийката и вътре, сплетена с много любов, лежала гривната – от бял и червен конец, като надежда и страх, като огън и сняг. Тя била предназначена за Рада – за първия ден на март, като символ на обичта му, но сега щяла да послужи за нещо много по-голямо.
Станимир притиснал кутийката до гърдите си. В този миг той разбрал, че само любовта и прошката могат да спасят Рада.
– Ако тази гривна е изплетена с любов, нека любовта омилостиви и Баба Марта…
Не можел да чака повече. Грабнал кожух, взел фенер и хукнал към площада, където вече се билисъбрали дузина мъже от селото – негови съселяни и приятели. Всички били чули, че Рада не се е върнала и искали да помогнат в търсенето.
– Ще тръгнем веднага – казал старият Драган, най-опитният овчар. – Но да знаете, не е шега с Баба Марта. Ако е решила да скрие Рада, трудно ще я намерим.
– Ще я намерим! – отсекъл Станимир, а гласът му бил твърд като камък.
Мъжете стегнали кожусите си, взели фенери и геги и тръгнали към планината.
Снегът хрущял под краката им, а вятърът стенел в клоните, като самодивска песен. Бурята не стихвала – напротив, с всяка крачка нагоре снежните преспи ставали по-дълбоки, а виелицата по-яростна.
– Това не е обикновен студ – промълвил един от мъжете.
– Това е гневът на баба Марта – отвърнал друг.
Станимир вървял напред, стиснал зъби, но страхът се бил загнездил в сърцето му. Викал името на Рада, но само бурята му отвръщала. Очите му се реели в снежната пустош, но никъде нямало следа от невястата му.
Тогава, изтощен и отчаян, той спрял.
– Не можем просто да я търсим в този мрак – казал той, а вятърът почти заглушил думите му. – Трябва да се извиним и да помолим за прошка.
Мъжете го погледнали изненадано.
Станимир бръкнал в джоба на кожуха си и извадил малката дървена кутийка.
– Какво е това? – попитал един от мъжете.
– Подарък за Рада. Изработих го преди дни, за да ѝ го дам на първи март. Но сега… – той направил пауза, а гласът му потреперил. – Сега ще го даря на Баба Марта.
Старият Драган кимнал одобрително.
– Само смирението може да укроти нейната ярост.
Мъжете продължили нагоре, борейки се с вятъра, докато не стигнали до голям побелял от бурята камък. Станимир коленичил, поставил кутийката върху леда и прошепнал:
– Велика, Бабo Марто – заговорил с ясен, макар и премръзнал глас. – Знам, че сме те оскърбили. Прости на Рада думите ѝ. Тя не разбираше силата ти и нейното отношение не беше правилно. Тази вечер не дойдох тук с гняв, а с дар. Ето, това е за теб – гривна, сплетена с обич и чисто сърце. Червено – като твоя огнен дух, и бяло – като снежните върхове, които пазиш. Ако в сърцето ти има милост, помогни ни да се намерим отново.
Вятърът сякаш за миг утихнал. Снегът, който танцувал в лудешки вихри, започнал да се разпръсва. Мракът леко отстъпил и в далечината – сред снежната белота – Станимир съзрял силует.
Рада.
Сърцето му подскочило. Хукнал към нея, а мъжете го последвали. Когато я достигнал, сграбчил я в прегръдките си, сякаш никога повече не искал да я пуска. Тя била премръзнала, снежинките се топели върху бузите ѝ, а устните ѝ треперели. Очите ѝ били пълни със сълзи – от студ, страх и осъзнаване.
– Рада! – извикал Станимир, като я държал здраво. – Добре ли си?
Тя го погледнала, гласът ѝ бил слаб, но ясен.
– Станимир… – прошепнала. – Толкова сгреших…
Той отместил един кичур мокра коса от лицето ѝ.
– Не говори сега, ще се оправиш. Всичко ще бъде наред.
– Не, слушай ме… – тя хванала ръката му, стиснала я с цялата сила, която ѝ била останала. – Подиграх се с нещо, което не разбирах. Нямах уважение, не вярвах… а сега видях с очите си. Усетих гнева ѝ.
Станимир кимнал и придърпал кожуха си, загръщайки я.
– Тя чу думите ти, Рада и те наказа. Но също разбра, че ти не си лош човек, затова ни даде още един шанс.
Рада притиснала чело до рамото му, а сълзите ѝ капели върху кожуха.
– Ще я почитам, Станимир, обещавам. Никога вече няма да се подигравам с нейната сила. Ще имам повече смирение, уважение и по-голямо разбиране.
Той я придърпал още по-близо.
– Всеки човек прави грешки. Важното е да може да ги види и промени. Радвам се, че си си взела поука и че си тук. Че сме заедно.
Зад тях мъжете стояли в мълчание, вперили поглед в утринното небе, където първите слънчеви лъчи най-сетне пробивали буреносните облаци.
А високо, в своята малка къщурка, някъде сред снежните върхове, Баба Марта се усмихвала.
И така, тази история се предавала през вековете – от уста на уста, от баби на внуци, от огнище на огнище. Говори се, че самият вятър, който някога носел думите на Рада към върховете, я разнесъл над цялата земя. Той шепнел за силата на думите, за прошката и за любовта, която може да върне дори изгубените.
И от тогава, всяка година, когато зимата се бори с пролетта, хората си връзват бели и червени нишки – като спомен за онази нощ в планината, за ценния урок на Баба Марта и за невидимата сила, наречена любов, която може да умилостиви дори най-свирепата буря.
